Албания – Hater’s Review

2009_05_05Balkan-trip_0650

Спрели сме да си починем.До реката сме. Един приятел пикае в нея. Изстрел. Оглеждаме се, на съседния бряг човек с пушка крещи неразбираемо срещу нас. Мамка му, тия стрелят по нас. Пушката трябва да е била бая стара, за да гръмне толкова оглушително. За 20 секунди сме в колата и няма следа от апатия. Животът е толкова прекрасен. Макар и в Албания.

Не знам как попаднах тук. Хич и не исках. Никога думата Албания не ми е звучала привлекателно и никога, ама никога не съм изпитвал желание да стъпя тук. Не ме разбирай погрешно, спал съм на кашон, бил съм в турско гето, живял съм в джунглата на палатка в компанията на будистки монах и съм бил закотвен на остров на 8000 км от дома с 2 евро спечелени на покер и блокирана кредитна карта, бинотван след катастрофа с мотор. Но преживените нещастия обикновено не са стимул да искаш още от тях. Не ме бъркай, не съм Индиана Джоунс и не си падам по приключения. Просто ми се случват случайно. Имам голям късмет, но повечето случаи лош.

И по света и в Албания годината е 2009-а, но за да получа чистото усещане от пребиваването в страната трябва да върна календара с 20-30 години назад. Помня нещо от 80-те, но по дяволите и тогава не беше толкова гадно, колкото е сега около мен.

Бил съм в западнали гета и ислямски държави, където на жените е забранено дори да говорят, но Шкипърия, както си я прозинасят албанците, още с първите метри ме остави с онoва чувство на надвиснала неприятност, че дори не искам да слизам от колата.

Още с пресичането на границата Черна Гора – Албания разбирам, че се забърквам в нещо. Часовникът ми спира да се върти, времето застина, хората добиват различен вид и изражение. Дори мухите сякаш са по-лежерни от обикновенно. Езиците, които знам вече не ми вършат работа. Навлизам в зоната на десетопръстната система. Ще се оправям със знаци. 3 метра след бариерата на черногорския пункт, асфалтът свършва… Welcome to Albania and Have a Nice Holiday.

Ако в момента бях герой от филм и съществува ли понятие албански уестърн сигурно щях да се чувствам като шиптърския Шон Пен в Обратен завой. Звук на пукаща жега, мирис на прах,изпепеляващо слънце, от време на време минават хора на коне и каруци, вятърът влачи найлонови пликчета вместо плевели. Имам чувството, че съм надрсуан, сякаш нищо непознато, но всъщност нищо познато.

Почти не знам къде се намирам, а май вече няма и значение и без това около мен действието се развива в началото на 80-те. Никой няма да ме намери тук. Чудя се как имам още обхват, че дори и 3G. Запознавам се с няколко факта за Албания и решавам, че едва ли ще си доведа гаджето на почивка тук.

Като всяка пост-соц страна и Албания си имала местно шефче – Енвер Ходжа. Очевидно и този тип по подобие на диктаторите от соц-блока е бил пълен с комплекси кретен. Една от първите задачи на подобни хора е да издигнат личността си в култ и да избият стотици хиляди неудобни.

Той е извратен идеолог и ужасен параноик. Май е изкарал доста вечери облян в пот, че Америка или СССР ще превземат безцената му страна или ще изспият ядрени бомби,че решава да мобилизира икономиката на страната в строежа на противоатомен бункер за всеки албанец. Чудесно жилище с размери близо 1 кв.метър от където албанския народ може да наблюдава от първия ред края на света. 700 000 бетонни гъбки с формата на тоалетна са “посадени” в цялата страна и не виждам за какво могат да бъдат изпозлвани, след като дори нямат дупка на пода. Какъв крах за социализма – да създава продукти, които хората дори не искат да крадат.

По някои извращения Албания е дори преди Северна Корея. По време на соца дори телевизията предава единствено за държавния глава, а единствения асфалтов път в страната е от резиденцията до летището. По дяволите пич, къде сме?

Не искам да виждам прословутия албански реотан, но мисля че се намирам в страната на мерцедес – над 90% от колите са мерцедес, особено в провинциалните райони. Животът очевидно така е натоварил албанеца с балкански комплекси, че в момента той си го връща тъпкано, като показва среден пръст на всички останали и кара мерцедес. Мисля, въобще не забелязва, че всички останали правят същото.

Все пак на пичовете не им стиска да бъдат тарикати до край и във всеки мерцедес има постлани вестници и найлони по седалките и пода, да не се изцапа. Нещо като нашите дистанционни на видеото през 90-те.

Не искам да си кривя душата, но изпитвам неприязън докато ходя по улиците. Не знам дали е от хората, но някак си не ми харесват. Не сме от една порода. На лицето ми не само пише, че съм турист, ами се чувствам като боядисан в светеща боя. Не харесвам и дечицата по светофарите.Те са като зомбита, които провират малките си крадящи ръчички докато се опитвам да си затворя прозореца на колата. Вече се разделихме с един чипс и кола, но подозирам, че биха ми свили ръчката за мигача и цайсите на главата стига да имаха още няколко секунди на разположение.

Спрял съм до пътя и въртя копчето на радиото. Не знам дори как успях да намеря място без боклук и неосрана природа. Отбелязвам си да се сетя по късно, че тук бетонът е издигнат в култ. Използва се както за строежа на безполезни бункери, така и за унищожаване на прекрасни места по морето и превръщането им в хотели. Мисля, че се учат от нас.

Осъзнавам, че съм хейтър и досега основно ти мрънках, а може би дори в цялата тази гадост има нещо хубаво. Попадам на радио, по което подред пускат Duran Duran с кавър на Doors, Faith No More и Smashing Pupmkins. “Може би по дяволите и тук вирее нещо нормално” си казвам и си обещавам да си направя списък с положителните неща, които видях. През цялото време си премятам на ум някои неща и след груби изчисления финализирам.

Харесва ми:

1.Радиото – пуснаха дори Groove Armada, мисля че го правят за туристите, пък и няма много реклами. Докато слушам мога да гадая дали са новините или прогнозата за времето.

2.Храната – поради фактът, че са десетилетия назад, пичовете не са открили замразената храна и слава богу. За няколко евро мога да си позволя царски обед с калмари на скара и октоподи. Странно, сега разбирам как се чувства редовия британски провинциален турист на Слънчев Бряг. Никъде не бях и ял по яка пица от италианската. Не знам дали близостта с Ботуша е фактор или просто албанците са гепили рецептата 1:1, за разлика от всички софийски пицарии, които имат собствена визия за нейния вкус.

3.Природата – там където все още не е потекъл бетон мога да легна и да си почина така, както никъде другаде. Очевидно, няма ли бетон, няма и досадници и никой не би дошъл да смущава почивката ти. Планините плачат за трекинг, едва ли ще ми трябва нещо повече от двуцифрена сума в евро и палатка за едномесечен трип, но си припомням, че не съм чак толкова смел.

4.Take it easy – тия пичове някак си притежват завидно чувство на незаинтересованост. Показва го фактът, че никой не спазва знаците и правилата на движение като цяло, но това май и никой не тревожи. Ще те спрат на магистралата да я разкопаят на бързо да сложат тръба или пък да си преведат козите. Дори магаретата са толкова лежерно настроени, че не се занимават с дърпане на каруци, а скитосват свободни на стада където им видят очите.

5.Курорте, комфорте – извън сезона апартамент в хотел на първа линия на морето боядисан в най-отровно зеления цвят се котира за 15 евро и влизате 4 човека. Направо ме хвана яд, че само се занимавах снощи да си опъвам палатката.

6. 20 век – Ако мрънкаш за доброто старо време ти предлагам да се заселиш в Албания. Пичовете са толкова отрковенно изостанали, че ако нямаше телефони и интернет, си направо в 90-те. Престави си само какво е в планините и дивите местности.

Както виждаш не се дразня толкова много от Албания, даже ми харесва. Има своите плюсове, макар маскирани с плътен камуфлаж. Но вече съм на границата с Гърция и трябва да приключвам. Поглеждам назад. Трогателно романтичен залез след следобедния дъжд.

Ще се върнеш ли пак? – питам се?

Ъ-ъ. Едва ли! – отговарям си. – Може би през 21-и век.