ММ награди. Някои спомени…

Добре, някои от вас знаят, че съм работил в телевизия ММ, други не. По принцип гледам да не го споменавам, но ще споделя една две историйки. Напоследък четох един материал от Васко Катинчаров (и досега автор на Фрактура, дори след смъртта на телевизията майка). За съжаление в моя случай историите, които съм видял аз бледнеят пред тези, които съм чувал. Тях ги разправя само на живо, защото не съм бил свидетел и не искам да оставям нищо „черно на бяло“ за ситуации, на които не съм присъствал.

Колкото и лоу-кост вариант да си беше ММ, винаги си е била нещо като българското MTV. Разбира се с драстична разлика в качеството, но на ММ чара винаги е бил съвсем другаде, именно че си беше наша и всички, които се занимаваха под някаква форма с музика са минавали оттам.
Най-чакан момент всяка година бяха наградите на телевизията. Това си останаха и единствените награди за БГ музика, които що годе определяха точно ситуацията. Каквито и да бяха със всичките им гафове и веселби, си бяха добър повод за напиване

ВАРНА

Седим като мъртъвци пред Гранд Хотел Варна с няколко колеги, пребледнели от няколко дневен запой, напълно източени от витамини и минерали, подхранени само в водка в продължение на няколко дни. Не можем дори да си говорим, а пролетното слънце ни изпича и допълнително подкосява краката ни. Така и не успях да стана веднъж за закуска освен първия ден. Лягах си точно преди да наредят шведските маси. За кракия си престой в морската столица, успях да изпия всичките си пари, както и изветсна сума взета назаем. Всичко това при положение, че навсякъде или пиенето беше без пари или ме черпеха.
Чакаме да дойде микробуса да ни вземе от хотела за да се прибираме към София. Точно преди това обаче, шофьорът ни трябваше да закара The Cardigans до летището, за да и отлетят в родна Швеция. Сигурен съм, че и те не бяха виждали шведските маси за закуска, пак освен първия ден. Тогава засякох Нина Першон до пържените филийки. Аха да и кажа нещо и реших, че по-добре да си мълча. Нямах нещо специално за казване и предпочетох да се събудя преди да комуникирам, с когото и да било.

Та чакаме си рейса и се оказва, че и той е там, но не чака нас. The Cardigans са празнували рожден ден миналата вечер на един от своите членове и още спят. След няколко минути започват да изтичат от асансьора и с танцувална стъпка се опитват да се качат. Нина Першон е свежа, другите се носят взаимно. Не знам какво са пили но единият пич спи или е мъртъв. При всички положения, го вкарват в безсъзнание в малкото бусче с надпис „Каналето“. Най-накрая си тръгват и остава още малко да се натоварим и ние. Ще пийнем по няколко бири и ще се оправим.

Много време по-късно бусчето пристиха отново и един колега е в приповдигнато настроение. „Ех, сега ще се возим в бусчето на Cardigans. Сигурно ще е обсипано със звезден прах.“ Въобще не се шегувам. Каза точно „звезден прах“. Откъде да знам, че ще се окаже прав.
Само, където звездния прах се бе примесил със стомашни сокове (пак звездни) и се бе превърнал в оранжева каша с малки парченца кренвирши тук-таме. Започваше от тавана на буса, минаваше през цялото странично стъкло и половината средна седалка. Очевично, този, който го е повърнал се е избълвал към тавана, после към стъклото и най-накрая е свел глава между краката си, където е продължил тихо да изцежда и последните капки от стомаха си. Да, целият бус бе омазан в драйф и нас ни чакаше пътят до София. В автомивките дори ромите не искаха да го чистят, а нашите стомаси бяха прекалено деликатни дори, когато го гледахме.

Завършвам историята с нещо друго. От наградите на ММ във Велико Търново. Половината от нас бяха настанени в приличен хотел в центъра на града, докато другата половина бяхме откарани в мотел Света Гора. Ние го прекръстихме на Холивуд. За целият ми престой там никой не се сети да ми донесе чаршафи и всяка вечер (сутрин) ми се налагаше да спя върху доста гаден прашасал дюшек. С изключение на вечерта, когато си загубих ключовете и спах в стаята на едни колеги върху чаршаф на пода.

Запомнящ се момент: Накараха ме да водя три часа ефир от червената пътека без да имам информация, кога има реклами, кога песен в ефир. Трябваше да говоря 3 часа без да спра сам пред камера. Ако минаваха хора по червената пътека добре, но те по стара традиция се изсипват наведнъж в последния половин час. Щях да умра. От този момент реших, че никога повече не искам да седя и да се занимавам с хора в ефир, не искам да съм известен, не искам да се показвам на камера…

Както казваше Tupac: Fuck Fame, Give me the money


Други статии

4 comments

  1. gerituri · July 19, 2010

    Хахаха, яко!

  2. Mgla · July 19, 2010

    Леле, във Варна беше лудница, наистина. Въртят ми се някакви спомени, че точно с теб си говорехме за жени на път за Комикс (и доколкото си спомням, ти, разбира се, говореше за бивше гадже), обаче след това картината избледнява… :)))

  3. Pingback: ММ награди. Някои спомени…
  4. Една Чайка · July 19, 2010

    Сега да ти се „похваля“ защо са били толкова зле Cardigans – предишната вечер отидох на казино в хотела и спечелих бая пара и като слизам във фоайето ги заварих как се черпават и честват и аз естествено се самопоканих. След два часа бяхме изпили цялата ми печалба в лоби бара, аз нагло свалях вокалката, двама от групата повръщаха, а накрая занесохме единия до стаята му – не помня кой беше. Ето – да знаеш! Младост ….. младост! :)