Колкото и лоу-кост вариант да си беше ММ, винаги си е била нещо като българското MTV. Разбира се с драстична разлика в качеството, но на ММ чара винаги е бил съвсем другаде, именно че си беше наша и всички, които се занимаваха под някаква форма с музика са минавали оттам.
Най-чакан момент всяка година бяха наградите на телевизията. Това си останаха и единствените награди за БГ музика, които що годе определяха точно ситуацията. Каквито и да бяха със всичките им гафове и веселби, си бяха добър повод за напиване

ВАРНА

Седим като мъртъвци пред Гранд Хотел Варна с няколко колеги, пребледнели от няколко дневен запой, напълно източени от витамини и минерали, подхранени само в водка в продължение на няколко дни. Не можем дори да си говорим, а пролетното слънце ни изпича и допълнително подкосява краката ни. Така и не успях да стана веднъж за закуска освен първия ден. Лягах си точно преди да наредят шведските маси. За кракия си престой в морската столица, успях да изпия всичките си пари, както и изветсна сума взета назаем. Всичко това при положение, че навсякъде или пиенето беше без пари или ме черпеха.
Чакаме да дойде микробуса да ни вземе от хотела за да се прибираме към София. Точно преди това обаче, шофьорът ни трябваше да закара The Cardigans до летището, за да и отлетят в родна Швеция. Сигурен съм, че и те не бяха виждали шведските маси за закуска, пак освен първия ден. Тогава засякох Нина Першон до пържените филийки. Аха да и кажа нещо и реших, че по-добре да си мълча. Нямах нещо специално за казване и предпочетох да се събудя преди да комуникирам, с когото и да било.

Та чакаме си рейса и се оказва, че и той е там, но не чака нас. The Cardigans са празнували рожден ден миналата вечер на един от своите членове и още спят. След няколко минути започват да изтичат от асансьора и с танцувална стъпка се опитват да се качат. Нина Першон е свежа, другите се носят взаимно. Не знам какво са пили но единият пич спи или е мъртъв. При всички положения, го вкарват в безсъзнание в малкото бусче с надпис „Каналето“. Най-накрая си тръгват и остава още малко да се натоварим и ние. Ще пийнем по няколко бири и ще се оправим.

Много време по-късно бусчето пристиха отново и един колега е в приповдигнато настроение. „Ех, сега ще се возим в бусчето на Cardigans. Сигурно ще е обсипано със звезден прах.“ Въобще не се шегувам. Каза точно „звезден прах“. Откъде да знам, че ще се окаже прав.
Само, където звездния прах се бе примесил със стомашни сокове (пак звездни) и се бе превърнал в оранжева каша с малки парченца кренвирши тук-таме. Започваше от тавана на буса, минаваше през цялото странично стъкло и половината средна седалка. Очевично, този, който го е повърнал се е избълвал към тавана, после към стъклото и най-накрая е свел глава между краката си, където е продължил тихо да изцежда и последните капки от стомаха си. Да, целият бус бе омазан в драйф и нас ни чакаше пътят до София. В автомивките дори ромите не искаха да го чистят, а нашите стомаси бяха прекалено деликатни дори, когато го гледахме.

Завършвам историята с нещо друго. От наградите на ММ във Велико Търново. Половината от нас бяха настанени в приличен хотел в центъра на града, докато другата половина бяхме откарани в мотел Света Гора. Ние го прекръстихме на Холивуд. За целият ми престой там никой не се сети да ми донесе чаршафи и всяка вечер (сутрин) ми се налагаше да спя върху доста гаден прашасал дюшек. С изключение на вечерта, когато си загубих ключовете и спах в стаята на едни колеги върху чаршаф на пода.

Запомнящ се момент: Накараха ме да водя три часа ефир от червената пътека без да имам информация, кога има реклами, кога песен в ефир. Трябваше да говоря 3 часа без да спра сам пред камера. Ако минаваха хора по червената пътека добре, но те по стара традиция се изсипват наведнъж в последния половин час. Щях да умра. От този момент реших, че никога повече не искам да седя и да се занимавам с хора в ефир, не искам да съм известен, не искам да се показвам на камера…

Както казваше Tupac: Fuck Fame, Give me the money

На снимката е Дейвид Линч (на фокус), Боби и аз по назад. Аз съм толкова щастлив, че чак съм се представил като идиот.

Имах едно гадже, чието куче ме търпеше и дори демонстрираше известна привързаност в момените, когато тя бе около нас. Но не дай си боже тя да ми го остави и да отиде някъде. Тогава кучето побесняваше, тръгвапе да гони други кучета и котки из квартала, вършееше и вършеше своите дребни кучешки злини с хитър злосторнически поглед в очите.

Кучето на последното ми гадже пък ме даряваше с цялата си ненавист. Въпреки това никога не отказваше подаден залък под масата. Истинска лицемерна гадина.

Не ме разбирайте погрешно. Обичам кучетата, но понякога ти се качват на главата и истински пречат на любовта.

Историята, която искам да ви разкажа може би дори не е истинска, въпреки че човекът, който ми я разказа да се кълне в нейната достоверност. Истинска или не, на мен ми харесва. Даже на повечето от вас сигурно съм я разказвал.

Става дума за един пич, приятел на брата на мой съученик.

Въпросният пич се запознал с много яка мацка. Разменяли си погледи, обаждания и закачки и един ден мацката подала. Решили да излязат заедно. Пичът трябвало да я вземе от тях и да я заведе на кино примерно.

Наточил с Гошо (да го наречем така), напарфюмирал се, зализал се и с букет цветя закрачил към апартамента на мацката да я вземе. Разбира се така се бил притеснил, че киселини бушували в стомаха му. Толкова силно, че както се казва Гошо се разстроил. Тъй като решил, че е жертва на случаен спазъм, пичът решил, че ще му мине.

От притичване Гошо подранил доста за срещата, а и понеже всички мацки се бавят, когато и звъннал на вратата тя точно си взимала душ. Отворила по хавлия, поканила Гошето вътре и му казала, че и трябват само 5 мин.

Добре, но стомаха на Гошо вече бил на предела на пръсване и докато мацката се наточвала в банята, той сдържал с неистови усилия спазмите бушуващи в долната част на червата му. Вече му било ясно, че трябва да се изходи срам не срам. Добре де, ама мацката е в банята, а в блоковете няма повече отходни дупки и докато можеш да се изпикаеш в кухненската мивка, то дефекацията е строго противопоказна.

Решава да бяга и да “ака” ако ще в градинката и не му пука къде, когато установява, че ключалката е мега сложна, сумрак е, а треперещите му ръце не могат да си отворят. Има ключалка, но не и ключ. Да не би тази патица да се е затворила с ключовете в банята? Каквото и да е , е голям проблем.

Върти се Гошето, ще мре. Лази в коридора превит на три и вече почти вижда тунела с бялата светлина, когато гледа в ъгъла на коридора едно куче спи. Толкова му се дохожда на Гошето, че би гръмнал със задника си, та му блесва гениалната идея на умиращ от черва човек. Да пусне първия залп и да обвини спящото куче. То човешкото и кучешкото лайно един вид си приличат понякога, особено по време на разстройство.

Тъй като вече тече изотзад, Гошето няма избор, прикляка до спящото куче и отпуска мускулчета.

30 секунди по-късно Гошето седи в хола и чака дамата да се появи, за да излязат. Даже вече е решил да изчисти, като кавалер. Само чака да и каже, че в коридора има лайно.

Излиза тя, очевидно се усеща, че има нещо, защото намирисва, но пък в коридора мрак. Докато смята какво се случва Гошето скача и виква:

“Абе кучето ти докато беше в банята се завъртя, завъртя, пък се изсра в коридора пред вратата”.

Мацката го гледа недоумяващо.

“Кое куче, бе?”

“Е, тва дето лежи в коридора”.

“А, как ще се изсере бе!” – гледа недоумяващо момичето. “То това куче е плюшено!”

Започвам с това, че всичките ми приятели са дишали лепило. Доста хора смятат лепилото за клош дрога, но опивалите знаят, колко е яко. Аз не съм много сигурен, тъй като мразя халюцинации и никога не съм дишал чак толкова много лепило, че да виждам други светове… поне не чак толкова много.

Колкото, че е клош – да клошарско е. Долнопробна евтина дрога продаваща се в баки и маркови тубички Кале. По едно време цигани се бяха светнали да шиткат лепилото заедно с пликчета. Да му е удобно на лепиларя един вид.

За първи мои връстници дишаха лепило, когато бях 6-и клас. После стана масово. Наред с циганчетата и белите хлапета дишаха, като ордьовър пред хероина.

Няма да ви обяснявам за лепилото. Или знаете или не знаете. Спомням си обаче една случка… не много смешна. Гаджето ми по онова време (9-10 клас) ме убеждава, че приятелите ми са пропаднали боклуци и аз и казвам, че това съвсем не е така. Те са много свестни момчета. Това, че не са реализирани е просто въпрос на време.

Навивам я да я заведа на купон в Люлин, смятай колко време се пътуваше по онова време, макар да нямаше задръствания. След цялата ми убедителна реч ТЯ е готова да отиде на купон с приятелите ми, колкото и да са гадни.

Звъня и дълго време никой не отваря. След n-тия път вратата се открехва от човек с кух поглед, който не може, а и не иска да говори. Влизам има хора, но се чувстваш като в клетката на маймуните в зоологическата градина. И то в момент в който на тях им текат лиги и те гледат с най-милите безмозъчни животински погледчета.

Целият апартамент е пълен с лъхащи лепило хора.

В (скинхед): – А, ама аз бях в другата стая, кога съм се преместил тук?
Н (точно “слиза” от мазето на 12 етаж) – Ъ,ъ,ъ,а,а,о,о,ъ,ъ,ъ,у,у. (Носи торба картофи).

Другите издават нечленоразделни звуци.

В една от стаите мой близък приятел прави секс за първи път. По-скоро му правят секс за първи път. Той е мат и не знае къде се намира. Мацката го дърпа пишката, после го възсяда, пича не може да реагира. После го беше яд, толкова дълго бе чакал момента, та да не присъства на него си е гадно.

Аз се чувствам забавно, макар че никой не пие и на мен ще ми е гадно да се наливам в общество, което ми е чуждо. Не знам как да го обясна на приятелката ми. Очевидно е взела решение, че съм като тях. И никога няма да преуспея. Винаги ще съм маймуна. И приятелите са ми пропаднали.

* * *

Никога не знаеш къде ще те отведе лепилото. Днес с умиление хора от висши мениджърски позиции в най-големите фирми и медии в България си спомнят с умиление за прекрасните лепило моменти. По разбираеми причини не мога да споделя техните имена. Повечето са жени.

Жоро и Ани

Една съботна вечер пийвахме ромове аз и някакви приятели. Между тях бяха забележителната двойка с партизански псевдоними Жоре Гъзо и Анна Андреевна.

В момента двамата се радват на наследник, а Жоре е сред новите собственици на бар Амстердам.

Но да се върнем назад в годините, когато въпросната вечер те двамата и други приятели наливаме напитки, докато мацките си танцуват около нас. В един момент Анна се усмихва на някакъв пич, който се оказва управител или съ/собственик на заведението.

Пича решава да почерпи Анна с една бира, което за нея не е проблем, нито за нас. В един момент обаче пичът решава, че Анна го сваля и решава да осребри в интимна близост вложените за една бира стотинки.

След като той се опитва да я “налази”, гаджето и Жоро Г, все пак трябва да се намеси и се опитва да обясни деликатно на пича, че така не се прави.

В следващ момент музиката се спира, оказва се, че лошите са повече от добрите и ще бъдем бити вкупом всички, ако не излезем от заведението, като оставим само Жоро, Анна и около 12 човека “лоши” сами.

Ясно е, че ако се изпарим Жорко ще го бият, пък момчетата се притесняват ако го ударят пред нас да не стане меле и да почупим заведението.

Ние не излизаме, но тъй като сме по-малко и доста плашливи (така е като сме комплексарчета от малки) седим на стълбите с един крак вън, но пък и не можем да изоставим Жорко. Общо взето се гледаме и се чудиме как да действаме.

В същото време примката около Жорко се стяга и той е притиснат до стената от собственика, което не му пречи да му каже горе долу следното: “Виж пич, не зависимо дали я черпиш бира или ме пребиеш, тя ще си тръгне от тук само и единствено с мен”.

Жорко е само на милисекунди от удар във фейса, а ние вече виждаме как ще ядем бой масово, докато изведнъж не се чува звук от единия ъгъл на заведението, където виждаме ужасяваща гледка.

Анна Андреевна е впила нокти в гушата на сгърчен като гущер младеж, който на всичкото отгоре е вдигнала на около 5 сантиметра над земята, “Ей, веднага пусни Жоро или ще му извадя гръкляна”, изстрелва Анна към шефчето на бандата и всички останали замръзваме.

Чуваме само хриповете на пича, който се гърчи в основни цветове зелено и лилаво, безпомощно закачен на стената от хватката на Анна.

Това толкова шокира останалата част от биячите ни, че те след момент на ступор пускат Жоро и не смеят да мръднат, докато ние си тръгваме почти победоносно с Анна, като водач.

На тръгване ги чуваме как почват да се смеят неудържимо и да ебават пича, който още не може да си поеме дъх. Очевидно са и дълбоко респектирани от Анна.

Вече в нейна компания спокойно се наливаме по барове и можем да вилнеем. Кой го е страх с такъв съпорт от нейна страна?

Навремето имаше едно много приятно заведение – Малката Дупка. Заведението се намираше срещу Строителния техникум (все още има подобно заведение там).

До колкото си спомням от там тръгна и Bounce party-то на Бат Венци и Шлеви, но понеже не съм голям капацитет в областта ше си мълча.

Доста често го посещавах, за да пийна няколко рома. Червен ром с лед и лимон, за предпочитане от реномираната марка Savoy. Атлантик имаше вкус на детски бонбнони.

След няколко напитки си взимах чашата и бавно започвах да се нося към нас. Бях си направил цяла колекция от чаши с различна форма в зависимост от предпочитанието на барманите в какво да ми сипят тази вечер.

Един ден отидох както винаги в бара и си поръчах голям ром с лед и лимон. Без да ми каже и дума, барманът бавно взе и постави една пластмасова чаша пред мен и ми наля. Дума не ми каза, нито за това, че съм му гепил 20 чаши, нито нещо друго. Разбрах веднага какво има предвид. Потънах в земята от срам,

Огледах се около мен и всички пиеха в стълко, сам аз в пластмаса. Бавно си допих пиенцето и излязох, като си върнах чашата на бара.

Няколко дни по-късно пак отидох там и си поръчах ром. Барманът със същия многозначителен поглед, лека усмивка и малка пауза ми наля в нормална стъклена чаша.

От тогава повече никога не съм си взимал чаша от това заведение.