Седя в офиса, има събрание, таблицата с цифричките се шири на 42-инчово LCD, човекът говори по нея, поти се и се притеснява дали разбираме монотонната му ретро изглеждаща пауър поинтска презентация. Всички са в час и сякаш му следват мисълта, а аз бавно потъвам в стола и си мисля, дали аз съм този, който е отвъртял или хората около мен. Все пак те са мнозинство, нали?

Не гледам в екрана, а думите му се размиват в шумове, стават звукови вълни. Някъде отвън сигурно някой живее мисля си. Сигурно някой е способен да почувства нещо, мамка му, не може това да е животът. Тук има някаква грешка и аз съм вътре в нея.

Презентацията продължава, но аз не съм там. Само тялото ми е там. В мислите си съм на онзи остров, на който никога не съм бил. Само си го посочих на google maps и си казах, че когато нещата загрубеят ще избягам там. Сложих си снимки на скрийнсейвъра и започнах да се взирам в тях.

Не ми пука за чичката и презентацията му. Съжалявам, но аз просто не трябва да съм тук. Цялата ми същност крещи и ме дърпа през вратата. Това е затворът, в който никой не те държи на сила. Мисля, че мога просто да стана и да си тръгна.

Островите.

Те са моят спасителен План Б. Когато всичко се обърка, трябва да има къде да избягаш. Някъде, където никой да не те вижда и да оближеш рани, да спреш кръвотечението, да легнеш и да гледаш тавана, да не говориш, да останеш сам с мислите си, докато те не потекат на друг език и после плавно и бавно спрат.

Някъде, където няма да има никой който да ти подава ръка, защото когато за последно ти подават ръка после сякаш от теб очакват да не се спъваш повече. Някъде където да отидеш и никой да не познаваш, защото си уморен от това, което познаваш и то е нещото, от което искаш да избягаш.

Някъде, където никой няма да ти казва, че те обича, защото днес нямам нужда от това. Днес имам нужда да обичам себе си.

Островите спасяват животи. Тук идваш, хвърляш старите мисли и все нещо ново ще ти хрумне.

Ще кажете, че сигурно имам достатъчно пари за пилеене. Всъщност не. Сложих всичко в този остров. И не съжалявам. Вече нямам нищо, за което да съжалявам. Напълно празен съм, за да започна от нулата. Съвсем на чисто. Ще ходя окъсан, ще ви е срам от мен. Но мисля, няма да ми е трудно да стигна до следващия остров.

Винаги съм затварял очи на парчето на ZZZ – Islands. Винаги ми се плаче от щастие, когато го слушам. Това парче ме свързва с човека горе и макар да е написано от двама изтрещеняци, знам че на са били сами тогава. Получили са го отнякъде. Нещо като с набор от подръчни средства са направили нещо силно. То е и специалната подложка на видеото долу.

Не очаквам да ви хареса, защото го правя за себе си. Искам да си спомням, момента, когато напуснах системата и останах сам. За да си напомням винаги, когато пак забравя, че има някъде острови, които ще ме приютят. И няма да бъда никога сам, когато съм сам. Защото ще имам себе си.

Пожелавам ви и вие да се намерите някъде по пътя.