Значи историята е следната. Пред нас живее едно куче, което според мен е куче на късмета и се оказах прав. Преди да помислите, че съм врътнал бързам да разкажа.

Излизам от нас , отварям колата, гледам нещо вътре, затварям, заключвам. Звънва ми телефона, вдигам, говоря, отивам до магазина. Като говоря по телефона съм пълно зомби. Добре, че някой не ме е отнесъл на улицата. Какво съм правил, даже с кой съм говорил не помня, но факт е, че се връщам до нас и щрак, няма ми ключовете от колата. Ясно е, че съм ги затрил.

Мисля си сега – ключар, разправии, пари. Ставам в 8 сутринта, викам ще ги намеря. На излизане от нас гледам кучето на късмета. То е един помияр, който всяка сутрин чака съседите ми да си изведат тяхното куче и то да се разхожда с него. Приятели са си. От години си го чака всяка сутрин. Мръсно е и носът му винаги е лигав, но понеже е мръсно, клето и грозно аз съм сигурен, че носи късмет. Особено като го пипнеш по лигавия нос. Теорията е, че това куче и други подобни на него са централи за късмет и добро настроение разпръснати по целия ни град, за да даряват хората с допълнителни добри емоции.

За това в София има толкова много бездомни кучета. Но трябва да подхождаш с необходимото разбиране към тях. Някои убиват хора, не знам защо. Честно, мен никога не са ме нападали.

Та точно пипам кучето по мокрия нос и се появява една съседка и ми каза, че са ми намерили ключовете. Значи, кучето работи и носи късмет, нали? Точка.