Как щяха да изглеждат любовните сапунки, ако ги пишеше Киро?

О, да. Каква драма. Каква напечена ситуация. Киро разказа история "Пощенска кутия за приказки", в която сподели една от нелепите си истории. Всички прилики и разлики с истински лица и събития са къде случайни, къде не. Ако не ви се гледа, може да четете текста, по долу.

Оригинален текст:

Грешка, викам. Това е шибана грешка. Аз не трябва дори да съм участник във вашата история. Мисля си го това и се надявам да изчезна максимално бързо от тук. Намирам се в любовен пентаграм и познайте кой го забърка? Аз. Ако продължи така, може и да ме набият. Добрееее. Всичко започва малко по-рано. Няколко месеца по-рано. И целият проблем е, че съм влюбчив. Мине не мине, някоя ми завърти главата и става страшно. Всичко трае от ден до пладне, понякога и месец, но междувременно става някаква микстура от “любовта е сляпа” и “слон в стъкларски магазин”, разбирай, че става нещо като “кьорав слон в стъкларски магазин.” Героите са все симпатични, красиви и умни. Започваме с един зелен чай, който сядам да изпия в началото на лятото в известен столичен бар, който принципно не ми харесва, защото носят чая в чаша, а не в каничка. Но не дай си боже, го носи тя. Най-прекрасната сервитьорка в София, ако не и в цяло шопско поле, а по погледа и разбирам, че със сигурност ще да е и сред най-интелигентните. Да не говоря, че носеше очила. И аз нося очила. Вече се замечтах като почнеме да се целуваме, дали трябва да си сваляме очилата или ще ги оставим да ни се заплитат. Аз като видя красива жена мога да издържа, но на красива и умна, организмът ми полудява и желае да се възпроизведе, така силно, че губя ума и дума. От друга страна някак си приордата не ги е домислила нещата, защото как ще си паснем, ако тя е умна, а мен ме види като заекващ, порозовял, гъгнещ тип, при това клиент. А знаем как е при професионалистите - с клиентите игра няма. Та моят опит да и се харесам не мина. Т.е. тя не ме хареса. Опитах нещо остроумно, но тя не се засмя. Аз обаче я харесах. Знаете ли защо? Всичко до което се докосваше оживяваше като в анимационен филм. Забави се 15 минути, обърка ми поръчката, даде ми ментов вместо зелен чай, разля го. Разля го не само по масата, но и по мене, опари ме. И какво мислите? Тотално ми завъртя главата. Казвам си, това е тя. Перфектна е. Във всяко едно отношение. Личи си, че е луда, смахната, въобще леко небрежна, развей прах, сигурно като готви омацва цялата кухня, а после аз ще трябва да чистя. Сигурно има котка, сигурно чете много книги и пуши много цигари. Хормоните и са се извили в нишка около врата ми и бавно се стягат. Да, трябва да я имам. Викам си времето ще покаже. То аз на това разчитам Минава едно лято. Аз не я виждам, направо я загубвам от поглед, но не и от мисъл. Имам си други връзки, други игри, с други жени се целувам, те не носят очила и не разливат чай, те са супер, но на мен онази жестока мацка ми харесваше най-много. Дали да отида до нейното заведение и да и взема телефона си мисля? Ми не, това ще е грешка. То аз съм ебати пича, сигурен съм, че тя ще ме чака. То верно сигурно всеки я сваля. То да си на пъпа на София и да си така приятно момиче, ами всеки калъф ще те пожелае. А аз не искам да съм част от калъфите. Искам някак си нещата да станат по-така. Викам давам всичко на света да се запозная с нея. Само ако знаех как щях да се запозная с нея. Една събота излизам и съм от кисел по-кисел. Мразя света, мразя позитивните хора, мразя влюбените хора, мразя щастливите и дори нещастните хора мразя, абе криво ми е. Най-вероятно точно себе си мразя в тоя момент, ама понеже не мога да се отърва от себе си, трябва да мразя света. И ето ти съдба. Праща ме в напълно непознато заведение с напълно непознати хора, все позитивни, а аз все така мърморещ. Та сядаме на една маса и аз хич и не ща да си говоря с тях, но не видиш ли те ме заговарят и става дума за онова ти заведение. И хъката мъката им викам: “Знаете ли какво? Това заведение е дупка за парвенюта с лачени чепици. Хора, които не могат да се забавляват, а само се показват. Но виж, имат прекрасна сервитьорка.” “Ама как се казва” вика един пич. Аз само там ходя и всичките ги познавам. Викам му “не знам, една такава странна и с много красива усмивка.” Онзи вика, знам я. Мими. И ми я показва във фейсбук “Тя ли е”. “Тя е”. О, боже, научавам и името три месеца след като съм се влюбил в нея. Имам страхотен напредък. Това за някои е само стъпка на луната, но за мен е скок за цялото човечество. Намирам я и аз из моите социални мрежи и ахвам колко много познати имаме. Търча в моя си бар, където моя си барман я познава и той казва “О, да. Мими, днеска има рожден ден и празнува еди-къде-си.” Паля с двеста и съм при Мими, ама нея я няма. Май празува другаде, а аз съм измислил перфектната реплика за свалка, която е “О, честит рожден ден. Аз съм еди-кой-си”. Добре де, може да не е толкова перфектна, но аз си мисля, че тя няма начин да знае, че аз знам, че тя има рожден ден. И си мисля, че би се поласкала някой непознат да и честити рождения ден. Сега може да ви се струва тъпа идея, но тогава ми се виждаше като репликата на годината. Така де, нали тъй или иначе я няма и се връщам обратно в при моите приятели в миналия бар. Те се хилят нещо. Сигурно щото минах 3 километра пеша в есенния дъжд, за да намеря Мими. “Споко, бе, бро”. Вика Ванката бармана. “И без това я видях да се целува с Ники”. Ники? Ники, който вече е с Мими, беше дългогодишно гадже на Ралица и мой добър приятел. Ники и Ралица бяха гаджета. Винаги са били гаджета. Дори, когато не са били гаджета са се обичали и са си мислели да станат гаджета. Та Ники си има нова приятелка. Дотук добре. Но това е сервитьорката Мими, което вече не е добре. Сега идва друг мой приятел Христофор, който не познава Ники, но въздиша по бившото му гадже Ралица и ми разправя “Леле тази Ралица е жестока, жалко само че е заета”. Ама аз понеже съм пич и му викам. “Споко, Христофоре, няма никой. Ники не ходи с Ралица вече, а ходи с Мими, дето ми харесваше на мене, ама на”. Това се оказа новина за Христофор, както се оказа и новина за почти всички останали, защото май аз официално пуснах тази новина в официалното софийско нощно пространство. И ето аз си вися сам на бара и отново съм в онова тъжно начално настроение, необичан от никого, ни с Мими, ни с Лили, ни с Ралица, а останалите дори не искам да ме харесват, щото нали аз ги мразя. Даже ми става тъпо за първи път, че ония ден ме заряза гаджето ми, за което досега не ви бях споменавал. Аз никога не съм я обичал особено, сигурно и тя мен. Харесвах я, ама преди да станеме гаджета. После си исках Мими. Та мойта ме заряза, а на мен май по ми е мъчно за Мими. И така си кютам на бара и нещеш ли пред мен Ники и Мими - двамата. Моя приятел и сервитьорката на живота ми. Аз нали сега се чувствам гузан, верно че дори не се познавам с Мими, ама една лека гузност пред Ники, щото съм му харесвал приятелката, като не съм знаел дори, че са заедно де. И аз като оплетох език “Здрасти, тва онова, как сте, здрасти Ники, ооо имаш нова приятелка, ааа, приятно ми е Киро, а ти си Мими, супер, Ники как си, аре да се видиме утре, ама да говориме по работа, ама сами нали, ок, аре чао”. И Ники хвана Мими под ръка и си палнаха нанекъде. Ох, камък ми падна от сърцето. Не успях да попадна в бурята на гузната си съвест, където съм бил влюбен в момиче, което пък не е влюбено в мен, ама мой приятел я обича, пък то си е някаква част изневярва, тоест аз му изневерявяам на приятелството, ама то си е грешка от самото начало. И тамън влюбените пиленца си заминаха и пред мен в бара изкача Ралица, на Ники бившата. Ново двайсе. “Къде е тоя бе. Тоя нещастик. Тоя е ебати нещастника. Ще го убия. Тоя Николай не е човек бе. Той е животно бе. Ама той е дете, той е детско животно, тоя е недорасъл, тоя е пубертет. Ще го убия” Ей, такива думи реди Ралица и фучи. “Леле, така да ми свие номер” Викам и “Ралица, споко, прибери оръжието, дай да си поговорим, аз съм психолог почти, толкова жени са ме зарязали, и имам толкова приятели зарязани от жени, че за всеки зарязан имам по едно зарязване и случка за разправяне точно на място като за случая. Дай да видим какво те мъчи.” И Ралица почва: “Тоя Николай се закле, че ще ме обича, цял живот. Аз го зарязвах три пъти това леке и три пъти си го прибирам, щото той все се кълне в мен. А сега го зарязвам, а той си хванал ново гадже. Няква Мими. Ама ква е тая бе. И ти знаеш ли кое е най-гадното от всичко. Че го разбирам от Христфор (моя приятел). Христофор бе, човек дето въобще не се познава с Ники лично. Значи тая свиня Николай се е появил минимум 1000 пъти с тая Мими пред кой ли не, та чак Христофор да знае” Аз мълча вдървен. Не заради друго, ама ако си припомните началото на историята, аз харесвам сервитьорката Мими, виждам я с Ники, казвам на Христофор, той казва на бившата му приятелка Ралица, която не подозира, и побеснява, казва че ще го убие, ама то май аз съм за убиване. Аз и проклетите ми влюбвания, които не стига, че не се случват на мене, ами аз обирам каймака на негативите. Сигурно щото много съм любопитен как се казват сервитьорките. Обаче най-лошото тепърва предстои. Чували сте за пеперудата, чийто трепет на крилца вдигала ураган. Ами аз бях нещо подобно. Аз бях бъркалка от кафе, вдигнала торнадо. Това торнадо съвсем застрашително се опитваше да помете мен, Мими, Ники, Ралица и всеки, който мине през тази история. Всъщност Ралица вече си беше точно в центрофугата: “Аз ще му се обадя утре на тва лайно, и ще го направя на две стинки. Ще го у-ни-що-жа!. Нещастник! Всъщност не, няма да му се обадя на него, ще и се обадя на нея и ще и кажа какъв нещастник е тоя Николай. Ще и кажа и на нея какви ще и ги върти зад гърба. Ще и кажа с коя друга е бил, докато я е лъгал и нея. Пфу, Мими, скивай само кво име има бе. Ама, аре добре, не е виновно момичето, тя ли трябва да страда за тая свиня. Ама ще страда. Като се е захванала с грешния тип. Тоя, тоя ли бе, ама тоя си мисли че мене може да ме зареже ли бе. Кажи бе Киро, кажи бе, кво да направя, че ще ги убия и двамата” Значи ето, съдбата отново завъртя руската си рулетка и ме постави в положение да държа зареден пистолет, при това насочен не към мен, а към приятеля ми Ники, неговата приятелка Мими и бившата му приятелка Ралица. Мога само да натисна спусъка и да видя кой ще изгърми. Ама какво губя аз? Ми нищо. А какво печеля? Значи Ралица звъни на Мими, Мими е с разбито сърце и зарязва Ники, Ники се пропива, но не се връща при Ралица, от което Ралица също се пропива и остава Мими, която точно преди да се пропие се появявам аз и подлагам рамото си, тя се разплаква, аз я утешавам, после избърсвам сълзите и, целувам я, тя се влюбва в мен и двамата пак се целуваме романтично и хванати за ръце крачим бавно към залеза. Там се прегръщаме и започват надписи върху френска музика. Нали? ... Е, нема как да стане. В тоя живот може да съм дрънкало, ама поне не съм парцал. За това убивам илюзията, убивам единствения ми шанс да накарам Мими да зареже Ники и мятам единственото оръжие, което имам, а именно конспирацията, която мога да завъртя чрез разстроената Ралица. Викам и “Ралица, сега ще се приереш и нищо няма да правиш. Ще си легнеш и ще спиш. Утре ще станеш, и няма да звъниш нито на Ники, нито на Мими, нито на който и да е. Ще закусиш и ще си заживееш живота наново в нова посока. Остави ги. Там само ще загубиш. Нека са щастливи. Виж можеш да звъннеш на Христофор. Сега не е време за отмъщения. Там където са двамата, няма място за трима. Честно. Играл съм го тоя мач. Махни с ръка и прости. Ти си зарязвала Ники три пъти, сега Ники зарязва теб. Естествено е. Ралица ме гледа, малко по-спокойна от преди, благодари и си тръгва. На следващият ден ми благодари, че съм спасил една тотална щета. Аз се прибирам и се отпускам спокойно, и благодаря на съдбата, че ми се размина това всички да разберат в какво съм ги забъркал без да съм направил нещо, само с голямата си уста. Замислям се дали не направих грешка? Какво мислите? Да. Направих. Направих грешка спрямо моите чувства. Но грешката се оказа вярна. Понякога любовта се случва на другите, а не на теб и ти трябва да си голямо момче и да живееш с тази мисъл. Понякога не можеш да вземеш всичко за себе си, а трябва да оставиш и нещо за останалите. Понякога трябва да премълчиш или просто да махнеш с ръка. Понякога трябва да загубиш, за да може други двама да спечелят. А понякога можеш да спечелиш, дори когато губиш, но да не го знаеш в началото. Някой да има телефона на сервитьорката тук?